По това време вече трябваше безуспешно да се опитвам да заспя. Това правя след всяка прекрасно пропиляна вечер в почти деветнадесет годишната история на съществуването ми. Хрумна ми обаче да ви разкажа за нещо, което ми се случи преди няколко часа и на което не бих обърнал внимание. Обикновено, докато се тътря от точка А до точка В, „спъвам” съпътстващата ме скука с музика, но за късмет дори литиево-йонните батерии се изтощават. Ако не се изтощаваха, следващите редове със сигурност нямаше да бъдат измислени, защото песните на Дима Билан щяха да възпрепятстват зараждането им…   Та, ето че плеърът ми си остана вкъщи, а аз имах около четвърт час и два светофара време да оформя този текст в главата си. Липсата на занимание извика в съзнанието ми дребничък спомен. Съвсем скорошен, но почти забравен. Спомен за една среща. Сигурно защото беше от онзи тип срещи, които мозъкът изтрива още докато ги запомня. Връщах се у дома след един от последните мъчителни гимназиални дни за тази година. Чувствах, че юнската жега е ограничила биологичните процеси в тялото ми до дишане и пулс, плюс автоматизирана двигателна функция. Нещо като автопилот с координати: „БАНЯТА!” Тогава я видях.   Жената от съседния вход. Не я бях засичал около година. Тя трябваше да е представител на групата от съседи, с които се поздравяваш кимайки, защото възпитанието изисква реакция и все пак те мързи да отвориш уста.   Само дето за пореден път тя се спря и прояви жив интерес към моята скромна личност, не от лицемерие и не от фалшива любезност. За бога, даже не помня как се казваше тази жена. Единственото, което си спомням за нея е, че преди около десет години за кратко дружах със сина й. Контактите ни се изчерпваха с това да ми отвори вратата и да го повика. Не повече от десетина пъти и то преди толкова време. После – нищо. Дори етажа съм забравил, номера, фамилията… Да не споменавам, че положих неимоверни усилия докато изровя от паметта си и името на някогашния си „приятел”. Напук на всичко това, госпожата не само поклащаше глава всеки път, когато ме види, а се спираше и на приказка. Не просто защото е сладкодумна или пък има повече от една свободна минута. Сега си давам сметка, че никое от малкото ни разминавания не се е ограничавало само с поздрав. Винаги следва и въпрос, най-често как съм. Като един от хората, които рядко разбират себе си, пак не разбирам. Не разбирам защо ми се стори, че непознатата задава този въпрос, за да получи истински отговор, а не само за да има какво да попита. Съгласете се, у нас не е прието да говориш с чужд човек така, сякаш всеки ден си пиете сутрешното кафе заедно…   След като си помислих последното, чакайки зелена светлина на втория светофар, намерих няколко секунди да се запитам нещо. Да се запитам   дали с всяко кимване, смигване или помахване всъщност не убиваме милионите си шансове за среща с непознатото добро, което просто чака да го заговорим?   Не да го опознаем, просто да го заговорим. И така да проумеем, че злото си има и далеч по-важна работа от това постоянно да дебне точно нас зад ъгъла. Учат ни да не разговаряме с непознати. Предпазват ни, да. Ала,   докато ни пазят, дали не ни и лишават от нещо твърде важно? Както ми светна тази идея, така премигна и светофарът, а аз извървях последните си крачки с широка усмивка. Усмихвах се, защото вече бях решил - след няколко часа щях да опиша тази история. И го направих!
03:06 ч.

Хванах се за думите ти, Роши... Непознато е, защото не искаме да се запознаем с него. А добро и зло май няма. Нашето отношение е това, което ги създава.
Но аз пиша тук повече затова, защото искам да ти кажа, че си прекрасен човек! Какво чудно тогава, че те заговарят не проформа?! Някой път ще си поговорим как сами си "създаваме" света, в който живеем и който заслужаваме. И как "викаме" това, което съответства на състоянието и на мисленето ни.
Ще се видим тия дни.
Милка